"Корабът е неговият живот, музиката е неговият свят, пианото е неговата душа...
Историята на един човек, който може да направи всичко, освен да бъде обикновен..."

Обикновено не се зачитам много в резюметата на филмите, които се представят по разните торенти, не крия, че и с този бе така. Друг е въпроса, че хиляди пъти, откакто съм гледала филма съм се връщала да видя как е бил представен . Преди повече от две, три години гледах този филм и разбрах, че винаги ще закъснявам и винаги ще знам това, макар и да не се е сличило все още или да чакам момента, в който да си призная, че просто е така........ отговора си получих от края на филма или почти ... Диалога между Макс и 1900. Този диалог го знам наизуст и не защото съм гледала филма много пъти, а просто защото мнократно го водя с Макс, моят Макс / измислен и въображаем, а понякога до болка стоящ пред мен - истински / ............диалога и филма, в които припознах себе си ...

Макс:

Хайде, Хиляда и деветстотин.

Ела с мен.

Ще погледаме зарята от

пристанището

и после ще започнем

от самото начало.

Понякога точно това е начинът

да вървиш напред.

Връщаш се към началото.

И нищо не е загубено...

щом имаш една добра история

и човек, на когото да я разкажеш.

Помниш ли?

Ти си ми го казвал.

1900:

Добре, какви истории

можеш да разкажеш?

Макс:

Светът ще чака и следи

всяка твоя дума, ще обожава музиката ти.

Повярвай ми.

Целият този град,

на който не му се вижда краят.

1900:

Краят...

Макс:

Моля?

1900:

Ще ми покажеш ли, моля те,

къде свършва?

1900:

Всичко си беше наред като се качвах

на мостчето. Чувствах се чудесно...

с моето ново палто.

Доста добре изглеждах в него.

И наистина щях да сляза.

Със сигурност.

Това не беше проблемът.

Не това, което видях, ме спря

да сляза, Макс.

А това, което не можех да видя.

Разбираш ли ме?

Това, което не можех да видя.

Този огромен град имаше всичко

освен... край. Просто нямаше край.

И аз не можех да видя

къде свършва всичко.

Краят на света.

Ето пианото например -

клавишите започват...клавишите свършват.

Знаеш, че са 88 на брой и никой

не може да ти каже нещо различно.

Те не са безкрайни.

Макс:

Но ти си безкраен.

И свирейки на тези клавиши, музиката,

която правиш, също е безкрайна.

1900:

Това ми харесва.

Така мога да живея.

Ако ме изправиш на мостчето

и разпростреш пред мен

милиони клавиши, чийто край

никъде не се вижда,

и това ще е наистина така, Макс,

краят им да не се вижда,

тези клавиши ще са безкрайни.

А ако клавишите на едно пиано са

безкрайни, няма как да свириш.

Просто стоиш на грешното място.

Макс:

Това ще бъде пианото на Бога.

1900:

Господи, видя ли улиците?

Само улиците като видиш.

Имаше хиляди улици.

Какво ще правиш там? Как ще си избереш

само една, по която да вървиш?

Една жена,

една къща,

едно парче земя, на което да застанеш

да се любуваш и наречеш свое,

един начин да умреш?

И целият този свят изведнъж

се стоварва върху теб.

И не знаеш кога може

да свърши всичко това,

имам предвид,

не те ли е страх дори,

че всичко това може да се срути

ей така, изведнъж?

Под огромната тежест на живота?

Аз съм роден на този кораб,

а светът минаваше покрай мен.

Две хиляди пътници едновременно,

които имат хиляди желания,

но не повече отколкото могат да се

поберат между носа и кърмата на кораба.

Можеш да изсвириш песен за щастието си,

но на пиано, което не е безкрайно.

Научих се да живея по този начин.

Земята?

Земята - тя е кораб, който обаче

е твърде голям за мен,

Тя е жена,

прекалено красива за мен,

тя е пътешествие,

твърде дълго за мен,

твърде силен парфюм.

Земята е като музика,

която не знам как да сътворя.

Не можех никога

да сляза от кораба.