Толкова, толкова ми е трудно понякога да ти кажа........всичко?
А всъщност някой мислят, че могат да го съберат само в две думи...........няма да ги пиша,
омразнало ми е. Как, кажи ми как да се справя с усещането - когато се прибирам и чувам само празните,
глухи стаи на дома си. И така е от години, сякаш Далчевите черни огледала не спират да отразяват самотата в тялото ми.
"Есента на Ке'волтер" от преди години е единственият сезон на уморените стрелки, висящи спрели в часовника на стената....
право срещу леглото, което ме чака да заспя. Понякога дори имам усещането, че цялата ми стая е с прозорци. Огромни прозорци
спускащи се от тавана до пода. Без щори, без пердета, забранили на утрото да надниква през тях.
Обичам ноща, тъмнината, глухите улици....топлина, която ме обгръща, както никой друг не може. Там ли е моят дом.....
това ли е моят дом? Да се скитам, да се усмихвам на звездите сред мъждукащите лампи.....да си припомням стиховете на Хайне,
да прелиствам разказите на Моам, да се припознавам в романите на Ремарк.....и да - да бъда героят, който вечно обича, но никога
бива обичан, човека, който изгражда, но никога не бива оценяван, писателят, който твори, но не може да бъде разбран,
пианиста, който незнае и нота, но създава листопад от музика, в който дори и Майкъл Нюман би се заслушал....Аз ли съм това??
Вече не зная.................просто незнам - помогни ми, моляте....
Няма коментари:
Публикуване на коментар